Skip to content

Krasimir Kunev, BHC

(interview only in Bulgarian, summary in English coming soon)

Красимир Кънев, директор на Българския Хелзинкски Комитет:

‘Поставянето под запрещение представлява гражданска смърт’

от Яна Бюрер Тавание

IMGP5869

Какви са основните нарушения на човешки права в институциите за хора с психични разстройства и умствена изостаналост в България?

Много са. Най-вече това, че тези хора са в институция, е едно нарушение. Това създава по-скоро предпоставки за нарушения на техните човешки права – поради това, че те са лишени от свобода, изолирани са, нямат социални контакти; на много места условията на живот са нечовешки и унизителни. Разбира се, всички права, които са свързани с личен и семеен живот, сексуални потребности и т.н. са засегнати, поради самото им пребиваване в тези институции.

Ние трябва да отделим няколко въпроса обаче като приоритетни.

Първият въпрос е процедурата за настаняването в тези институции. И по-специално на онази категория хора, които не са дееспособни. Поставени са под запрещение. В техния случай, по българското законодателство, решението за настаняване е взето от техните настойници или попечители, без никаква консултация с тях и без да е зачетена тяхната воля. И без съдебна процедура, която е задължителна в ситуация, в която хора се лишават от свобода, против волята им.

Българското правителство отказва да признае тази процедура за процедура за лишаване от свобода по отношение на хората, които са недееспособни. Но аз нямам никакво съмнение, че това е лишаване от свобода и че един ден много международни институции, включително Европейския съд по правата на човека в Страсбург, ще се произнесат по този въпрос в този смисъл.

След това, веднъж лишени от свобода, самата им ситуация на хора под запрещение, настанени в институция, засяга много други права, които те не могат да упражняват. Не могат да гласуват, да разполагат с никакви средства. В България ситуацията на човека под запрещение се тълкува така, че да засяга много дребни неща в живота на човека, включително най-различни дребни избори – като избор на храна, избор на облекло. Тези хора се смятат за лишени от валидна воля да изберат дори и тези неща. Да не говорим за случаите с лечението – общомедицинското и психиатричното лечение, изискването то да се осъществява с информирано съгласие – просто за тях не важи.

Това е единият кръг въпроси, свързани с лишаването от свобода и запрещението. Другият кръг въпроси вече е свързан с начина на живот в тези институции. Най-напред, условията в много от тях са нечовешки и унизителни. Битовите условия. В това отношение има някакво подобрение в България в последните години. Ние не наблюдаваме тези ситуации, които са от 90-те и началото на този век. Но има и институции, или части от институции, които напомнят за този период. Например институциитe в Горен Чифлик, в Пастра, в Куделин. В материално отношение те представляват едно нечовешко и унизително отнасяне към тези хора.

Следващият въпрос е свързан с лечението. И тук вече се засягат много човешки права. Институциите се различават в България в това отношение, има някои, в които то е на по-задоволително равнище, в други не е. Но какво е характерно за това лечение – първо, че то се свежда изключително до медикаментозно лечение. В противоречие с основни принципи на лечение на психично болните, които изискват това лечение да бъде комплексно – т.е. да включва и медикаментозно, но и всякакви други форми на лечение – индивидуална и групова психотерапия, и всякакви възможности за психосоциална рехабилитация, които да бъдат интегрирани в лечението и които в България не са.

На второ място, когато вече става дума за медикаментозно лечение, ние виждаме, че в много от тези институции медикаментите се дават както за лечение, така и за контрол на поведението на психично болните хора. И за улеснение на персонала. Както казах вече, то се провежда в драстично нарушение на нормите на лечение, засягащи информираното съгласие, тези хора не дават никакво информирано съгласие, включително тези, които не са под запрещение. И понеже голяма част от тези домове са мого изолирани, много встрани от здравни институции, и психиатри ги посещават рядко – това е едно голямо изкушение даването на лекарства да се сведе до контрол над поведението. Водещи в тази процедура са всъщост персонала на заведението – той казва кой е буен и кой не е и на кого трябва да се дадат по-големи дози успокоителни лекарства.

Като институциите в Радовец и Оборище.

Да. Тези две институции бяха един ярък пример за използване на психотропни средства, основно невролептици, с цел контролиране на поведението, а не с цел лечение. Тоест тези дози, които видяхме там, не бяха за хронично болни пациенти, те, даже понякога по признание на персонала, се даваха за улеснение на персонала. Не за лечение на клиентите на домовете.

Контрастите в домовете – защо се получават, според вас?

Това е свързано с политиката, която няколко правителства вече декларират – за деинституционализация, и с усвояване на някакви пари в тази насока. Тези жилища се правят като някаква форма на защитени или преходни жилища. На практика обаче те не са такива, а в повечето случаи са просто едни по-добри сектори на тези институции.

При сегашната система на функциониране на тези институции и на системата на лишаване от дееспособност, е много трудно да се предприеме каквато и да било деинституционализация, и тези части от домовете да станат действително защитени или преходни жилища.

Защо?

Защото, първо, голяма част от тези хора са поставени под пълно запрещение и те не са в състояние да участват пълноценно в някаква психо-социална рехабилитация. Те не могат да бъдат пълноценни граждани, нито да работят, нито да участват в обществения живот. Запрещението просто не им позволява това. За това в тези сгради те не правят нищо друго, освен да стоят, да гледат телевизия и да рисуват – изобщо да имитират някаква дейност, която в повечето случаи е напълно безсмислена и без никаква социално-интеграционна ценност.

Какво трябва да се промени в системата на запрещение?

Много неща трябва да се променят. На първо място тя трябва да престане да изключва човека от гражданския оборот. На практика поставянето под запрещение в България представлява една гражданска смърт. Човекът, поставен под пълно запрещение, не е никой за институциите. От негово име пред всякакви институции действа неговия настойник. Това е нещо напълно неприемливо, това трябва да се промени. В няколко направления – първо, не може да има нещо такова дори за най-тежките случаи на настойничество – на хора, които наистина много малко неща могат да правят. От друга страна всеки от тези хора, който е поставен под някакво запрещение нещо може, друго не може – примерно може да борави с пари, да участва в обществения живот, да участва в сдружение и да е член на политическа партия дори, но да речем други неща не може. И системата на настойничество и попечителство трябва да взема предвид индивидуалните възможности на всеки. Тоест тя не трябва да бъде система на запрещение, не трябва запрещението да бъде нейната основа, а подпомагащото вземане на решения. Да се види къде човека има нужда да бъде подпомаган във вземането на решения, и там да се определи как той или тя да бъдат подпомагани, а не да се забрани без значение на това какво човек може или не може, всякакви неща, които един пълнолетен човек може да прави. Това е една модерна система на лишаване от дееспособност, каквато трябва да се въведе в България. С други думи тя да отчита индивидуалните сбособности и възможности на всеки, и да бъде, разбира се, периодически преразглеждана, защото психичното заболяване е нещо динамично. Днес човек може едно, утре може друго. Не може човек като е сложен под запрещение, то да трае през целия му живот. Tова обезсмисля самата идея за психосоциална рехабилитация – тя е и идеята на конвенцията за правата на хората с увреждания н ООН – те да бъдат във все по-голяма степен интегрирани в обществения живот.

Къде трябва да се случат тези промени?

Промените трябва да бъдат и в семейния кодекс, където е уредено запрещението, и в гражданско-процесуалния кодекс, където е уредена процедурата за поставяне под запрещение; а най-добре ще е, разбира се, да има един съвсем нов закон, който да бъде на това съвременно равнище, отчитащо индивидуалните възможности на всеки.

Трябва да се промени и възможността в България държавни органи, хора, които управляват институцията да бъдат настойници и попечители. Системата на настойничество трябва да защитава правата на хората, поставени под запрещение, а основният източник на нарушения е именно самата институция. Тоест представителят на институцията не е в състояние да защитава правата на тези хора, които той или тя нарушават всекидневно. Трудно е да си представим как такъв настойник например ще предприеме правни действия в случай, че има нарушени някакви човешки права или други права на човека под запрещение, и особено, когато става въпрос за правни действия срещу самата институция.

Сегашната система позволява и имотни измами. По сигнали на БХК Софийската районна прокуратура разследва над 20 случая на имотни измами на хора с психични разстройства.

Българската система на запрещение дава възможност на настойника да борави с имота на човека, който е под запрещение и да го продава – каквито случаи има много; или пък да ползва доход от него – от който човекът под запрещение не се ползва. Има случаи, в които хората под запрещение са в институция; техните роднини са някъде далеч от тях; те им използват имотите, вземат наеми, но тези, които са всъщност собственици на тези имоти, по никакъв начин не се облагодетелстват от това.

Как трябва да се случи реформата – отвъд промяната на системата на запрещение, какво друго трябва да се случи?

Институциите да бъдат реално децентрализирани. Сега те са само формално децентрализирани – в своето управление. Не и в своята организация.

Тоест какво виждаме сега – виждаме социални домове, разполoжени в едни малки общини, в които няма изобщо нужда от домове, тъй като там няма изобщо толкова хора, които да имат нужда от такива грижи – ако трябва те да се създават на общинско ниво. Има много други механизми, които могат да се използват за обгрижване на тези хора.

Как бихте оценили сега съществуващата система от алтернативни грижи в България?

Програмата ‘личен асистент’ предполага някакъв роднина, а голяма част от тези хора са изоставени още от раждането и е много трудно за тях да се намери роднина, който да се грижи. А пък ‘социален асистент’ е една много ограничена и зле платена програма, която не работи изобщо за хората с психични разстройства – тези хора изискват една много сериозна и специализирана грижа. Причината е същата, поради която не работят и програмите за приемни родители. Просто нежеланието на държавата да отпусне пари за тези програми.

От друга страна държавата насочва една значителна субсидия към институциите и действително, ако тази субсидия се насочи към подобни програми – на личен асистент, социален асистент, дневна грижа – най-вероятно деинституционализацията няма да има нужда от повече пари от тези, които институциите в момента абсорбират.

Много хора казват, че eдна от бариерите пред деинституционализацията е, че ‘обществото не е готово да приеме тези хора’. Какъв е вашият отговор?

Аз не мога да се съглася с едно такова виждане. По-голямата част от тези хора живеят сред нас. Тези, които са в институции, са една малка част. В никакъв случай не за всички не може да се каже, че те са с по-тежки психични разстройства или умствена изостаналост. И не бих слагал  акцента в никакъв случай върху това, че обществото отхвърля – вярно е, че има стигма, вярно е, че по този въпрос трябва да се работи, но в момента това по никакъв начин не може да служи за оправдание за това, че тези хора са в институции, а не са в обществото.

Каква беше ролята на Европейската комисия преди влизането на България в ЕС по отношение на тези институции, и каква, според вас, трябваше да бъде?

По отношение и на тези институции, както и по отношение на правата на човека изобщо, аз имах много по-големи очаквания към предприсъединителния мониторинг на ЕК. Що се отнася до хората с психични разстройства и умствена изостаналост, ЕК в предприсъединителния период подчертаваше пред България проблема в тази насока, но всеки път, когато го правеше, заключаваше, че България изпълнява Копенхагенските критерии за членство. Долколкoто допринесе – то беше в аспекта на подобряване на материалното положение в институциите, което имаше нужда да се подобри сериозно.

От друга страна в следприсъединителния период за съжаление всички тези въпроси отпаднаха от мониторинга, отпаднаха по един незаслужен начин. Понастоящем ЕС има сериозен проблем във връзка с правата на човека вътре в ЕС. И това се отнaся не само за правата на психично болните хора, а и за всякакви други човешки права. Политиката, която води ЕС в момента изобщо не е продуктивна и това рано или късно ще проличи, особено с новоприсъединилите се страни, които влязоха с едни много сериозни проблеми във всички области на правата на човека. България, разбира се, не прави изключение. Ние виждаме всеки ден решения на ЕСПЧ, които адресират тези проблеми. И ЕК и ЕС изобщо не могат да стоят повече и да мислят, че един път като е влязла една страна в ЕС, положението с правата на човека в нея не заслужава да бъде отбелязано.

One Comment leave one →
  1. Mimi permalink
    November 18, 2011 10:00 am

    Поддържам Вашето становище изцяло. Особенно в частта за личен/социален асистент. Сега има различни програми за индивидуални грижи на ХУ, но за съжаление психично болните все са “аут”. Може би трябва да се инициира гражданска инициатива само за тази група заболявания.
    В нашето семейство имаме такъв член, но “сърце не ни дава” да го затворим в специализирано заведение, а един личен асистент би ни бил от поляма полза.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: